неделя, 4 май 2014 г.

Белоградчишките скали

Белоградчишките скали са едно от най-известните туристически места в България и въпреки това да ги видиш на живо си е уникално преживяване. 
Ние поехме рано сутринта от Монтана към Видин по главен път Е79 и след около 50-тина километра по главния път стигнахме разклона за Белоградчик при село Ружници, а пътят продължаваше да е хубав, въпреки че криволичеше вече покрай мънички селца.  Карахме може би още 10 километра, а може и да са повече и видяхме в далечината червеникави скални образувания. Като ги видиш за пръв път тези скали първо те впечатлява уникалния им цвят и после интересните им форми - чудно творение на природата си е това. Иначе по пътя наоколо се редуваха поля, дървета, скали, а поглеждайки нагоре видяхме едно изумително синьо небе. 

Белоградчишките скали
Белоградчишките скали са извайвани от природата в продължение на повече от 200 млн. години, а червеникавият им оттенък се дължи на съдържанието на железен окис. 
Някои от скалите са високи до 200 m, на цвят са от чисто червено до жълто и имат фантастични форми. Много от тези скали са включени в интересни легенди и са главната туристическа атракция в региона. 
Като пристигнахме в Белоградчик, минахме първо през града и след това се насочихме към крепостта Калето. Тази крепост е построена от римляните, а по-късно е използвана и от българи, и от османци. 
От крепостта се виждат скали, за които всички сме чували: Мадоната, хайдут Велко, както и други с интересни имена: Конника, Дервиша, Адам и Ева, Гъбите, Лъва, Монасите, Мечката, Замъка, ОвчарчетоА отгоре гледката е невероятна, до където ви поглед стигне скали, зеленина, красота и небе, едно необятно небе с малки облачета тук и там. Един поглед не е достатъчен, за да се види и почувства гледката на това място - стоиш и гледаш удивен и безмълвен.
Различни нюанси на зеленото
Поглед от скалите към Белоградчик

Тук за всеки камък има легенда, и няма как да не е така, като гледаш тези камъни с необичайни  форми, които сякаш отключват въображението ти. Сякаш те имат нещо по-особено вътре в себе си, сякаш са скрили истинските си истории. Разбира се можете да научите много от тези легенди от информационните табели тук или от интернет, но на мен ми хареса една, посветена на красивата монахиня Вита. Преди векове между скалите имало девически манастир, а рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва обречените на Бога монахини. Най-младата сред тях, послушницата Витиния, не могла да скрие под расото своята красота. Мълвата за красотата на сестра Вита се разнесла навред из Римската империя. На един Петровден, когато хората имали право да посещават манастирите, съдбата срещнала Вита с римлянина Антонио. Те дълго криели любовта си от монахините. Но след година плодът на тяхната любов се показал на бял свят. Детски плач огласил килиите на манастира. Вита била разобличена и изправена пред строгия съд на монасите. Те решили да я прокълнат и изгонят от манастира заедно с детето. В това време откъм хълма се задал Антонио на белия си кон, умоляващ монахините да оставят Вита. И станало чудо. Изведнъж над скалите се извила буря, паднал гръм, земята се разтресла. Манастирът се сринал и всичко наоколо се вкаменило - Конникът, Монасите и Витиния, която се превърнала в Мадоната с детето в ръце. 
Изкачихме се по каменни стъпала нагоре в крепостта, надничахме през скални процепи, поседяхме на най-високата точка, от където се открива чудна панорама към околността, града и околните села. Там горе, имаше вятър, който разроши косите ни, но беше много, много приятно.

Легендата за Хайдут Велко
На полянките в подножието на крепостта имаше доста хора, които си сядяха и си почиваха, разговаряха, снимаха. По време на нашата разходка тук срещнахме повече чужди отколкото български туристи - американци, японци, европейци и др. Но въпреки многото хора имаше създадени отлични условия за паркиране, хранене и разходка.
Тук имаш чувството, че история и реалност се вплитат и танцуват през времето, а слънцето е разбудило не само дървета и тревите наоколо, а и каменните фигури, които грееха огрени в огнени цветове. 
Като попаднеш на такова място е необходимо единствено да седнеш, да се отпуснеш, да подишаш въздуха и да гледаш, без да мислиш за нищо. Няколко минути така и усещаш духа и силата на природата, която е сътворила преди милиони години тези чудеса с нейните помощници – времето, дъжда, бурите, вятъра. Абе мястото е чудно, трябва да се види, усети, преживее...

Няма коментари:

Публикуване на коментар